Биков: Записът на Барбутов е дребен проблем в сравнение с редица други казуси
Тома БИКОВ, коментар за
Безсмислено е да проучваме в дълбочина съответната скица, при която партиен функционер, който е станал зам.-кмет на София, се пробва да зареди черната каса на партията си с пари от публични поръчки. Нито е първият, нито ще е последният. Политическият подтекст със абсурда към „ Продължаваме промяната “ е надалеч по-голям от престъпния.
През последните дни се случи разомагьосване на тази групировка. В продължение на четири години тя издаваше присъди от последна инстанция, морализаторстваше от позицията на непогрешимостта и дружно с това показва вълчи вкус за партийно кадруване, разпределение на обществен финансов запас и лобиране в интерес на свои спонсори.
Записът на софийския зам.-кмет Барбутов, който склонява кмета на столичния регион „ Люлин “ Георги Тодоров да даде публични поръчки на „ наши компании “, е малък проблем спрямо редица други проблеми, които минаха около ушите на коментатори, анализатори и медии.
Например на никого не му направи усещане, когато притежателят на куриерския колос „ Еконт “ Николай Събев беше определен за министър на превоза и по този метод се оказа принципал на директния си съперник в лицето на държавната компания „ Български пощи “. Малко преди този момент Събев публично спонсорира акцията на „ Продължаваме промяната “ с 1 милион лв.. Убеден съм, че в случай че друга партия беше разиграла сходна композиция, съмненията за корупция или най-малкото за лобизъм щяха да са факт още сега на реализирането й. При „ Продължаваме промяната “ обаче това се одобри за обикновено.
Заедно с това цели фамилии от приятелския кръг на Кирил Петков и Асен Василев заеха държавни позиции, които в някои от случаите представляваха явен спор на ползи. Тук въобще няма да отваряме въпроса за равнището на подготвеност на множеството от фамилните другари. От времената на Захарий Стоянов в България този метод се наричаше шуро-зетьо-баджанащина. По отношение на „ Продължаваме промяната “ обаче този израз като че ли беше неразрешен да се употребява. Трябваше да излязат показанията на районните им кметове пред прокуратурата, та да се види, че Кирил Петков е наредил да бъде назначен някогашният зам.-председател на Народното събрание и брачен партньор на шефката на кабинета му Лена Бориславова Мирослав Иванов за зам.-кмет на столичния регион „ Люлин “. По думите на районния кмет Петков направил това, с цел да подкрепи фамилния бюджет на колежката си. Иначе Иванов имал доста качества, само че трябвало да му се обадят, с цел да го поканят, тъй като бил доста горделив. Така твърдял Кирил Петков пред кмета. Тук е и логически въпросът какви качества би трябвало да има един правист и някогашен зам.-председател на Народното събрание, който към този момент година и половина си търси работа и тъй като не може да си откри, го уреждат по партийна линия за зам.-кмет на столичен регион. На това преди да се появи „ Продължаваме промяната “, му се споделяше партизанщина и партизанлък. При тях обаче е меритокрация. Последното е идея, съгласно която постовете и позициите в обществото се заемат не по партиен или фамилен принцип, а по заслуги.
Никой не се впечатли, когато Асен Василев предложи последния си бюджет и дружно с това заложи метод, съгласно който всички пари от бюджета – от финансовите разноски за дребни поправки до средствата за общини и автомагистрали, би трябвало да минават за утвърждение през Министерството на финансите. По този метод кметове, министри и шефове на ведомства трябваше да убеждават персонално Василев в качествата на плановете си, а той от позицията на последна инстанция да взема решение дали те са положителни, или неприятни. На това му се споделя голям корупционен риск. Тогава обаче този корупционен риск беше подминат с безмълвие или с пояснения за новаторски метод във връзка с бюджетната политика. Няма потребност да припомняме кавги като „ Джеймкорп “, „ пудели “ и контрабанда благодарение на митниците, които бяха надалеч по-сериозни от публичните поръчки в столичните региони.
Всички тези кавги минаха под мотото, че мафията нападна борците с корупцията. Тази реакция идваше освен от дейците и симпатизантите на Продължаваме промяната, само че и от публицисти, коментатори, съдружни сътрудници в лицето на Демократична България и всевъзможен тип обществени фигури.
Припомням тези истории освен тъй като като че ли те останаха незабелязани и бързо забравени, а тъй като демонстрират, че „ Продължаваме промяната “ изначално страдаше от всички заболявания на българската партийна система. Сега оттук-оттам се чуват обвинявания, че задачата на последния скандал била те да бъдат окаляни и по този начин да се окажат приравнени до останалите. Тази теза още един път демонстрира главната причина за бързия провал на тази групировка. Тя е, че освен почитателите им, само че и самите им водачи повярваха на личната си агитация, че са повече от всички останали. За това могат най-добре да опишат сътрудниците им от „ Демократична България “, които са жертва на вътрешнокоалиционно домашно принуждение от самото основаването на ПП-ДБ. Те усетиха върху гърба си некомпетентността, арогантността и корупционния капацитет на сътрудниците си, само че се опасяват да го изрекат обществено, тъй като ще се окаже, че съзнателно са си затваряли очите за всички безобразия, които Кирил Петков, Асен Василев и приятелският им кръг сътвориха през последните години. Впрочем помня добре нерешителност в очите на част от депутатите от Демократична България, когато от „ Продължаваме промяната “ взеха решение да поемат цялата изпълнителна власт по време на сглобката. Тогава от Демократична България до последно се дърпаха да предложат свои министри, тъй като доста добре знаеха каква вакханалия ще провеждат сътрудниците им. Накрая склониха да предложат един министър на правораздаването в лицето на Атанас Славов, едвам не ги обвинят, че се дистанцират от ръководството.
През 2021 година демократичната общественост си сътвори заблуда, която сбърка с вяра. Илюзията и вярата са две радикално разнообразни неща. Разказът, че идват младежи от чужбина, които ще унищожат корупцията, тъй като са положителни сами по себе си, е освен измамлив, само че и доверчив. Естествено фактът, че Асен Василев се съди с всичките си някогашни съдружници, а част от тях го назовават обществено шарлатанин, мина около ушите на вярващите. Тази религия в илюзиите демонстрира, че демократичната общественост нито осъзнава в дълбочина казуса с корупцията, нито е в положение да се бори с него. И тук казусът не е в „ интегритета “ на част от водачите й, а в тяхната политическа неплатежоспособност. Не е инцидентно, че измененията в Конституцията се трансфораха в знак на юридическата беззащитност на тези, които в продължение на 10 години се готвиха да ги осъществят.
Чуват се загрижени гласове, които настояват, че с дискредитирането на „ Продължаваме промяната “ щяла да спре битката с корупцията. Лично аз през последните четири години не съм видял никаква битка с корупцията – нито по високите, нито по ниските етажи на властта. Видях политическа агитация, която ползваше тематиката за набиране на електорат и служеше за заслон, зад който се правиха корупционни схеми и недодялан лобизъм. И да, след последния скандал може би Политическа партия и Демократична България ще би трябвало да си измислят нова пропагандна теза, която да им разрешава да приказват нещо, когато ги поканят на изявление. Корупцията не се бори нито със заклинания, нито с чувство за лична безпогрешност. Тя значително е културен проблем, който съществува освен в България, само че и във всички южноевропейски общества. Това е метод да заобиколиш формалния институционален път и да влезеш в системата през задния вход. Тук с изключение на културния проблем, който основава среда, в която персоналните познанства, роднинството и въобще връзките са по-важни от разпоредбите и законите, стои и казусът на свръхбюрократизирането на институциите и стеснения достъп до тях. Ограничаването на тези два съществени фактора за корупционна среда не е нито в ръцете на прокуратурата, нито в ръцете на съда. То е най-много в ръцете на образованието и на политическата воля за дълбока административна промяна. Тези два тематики обаче са надалеч по-скучни от опцията да се правиш на светец и да заемаш героичните пози на герой против мафията. Затова и не чакам Политическа партия да се ориентират към тях. Лидерите на тази групировка ще продължат да имат вяра, че не случайността на обстановката и стечението на събитията, а личните им качества и предвидливост са им дали достъп до властта.
Безсмислено е да проучваме в дълбочина съответната скица, при която партиен функционер, който е станал зам.-кмет на София, се пробва да зареди черната каса на партията си с пари от публични поръчки. Нито е първият, нито ще е последният. Политическият подтекст със абсурда към „ Продължаваме промяната “ е надалеч по-голям от престъпния.
През последните дни се случи разомагьосване на тази групировка. В продължение на четири години тя издаваше присъди от последна инстанция, морализаторстваше от позицията на непогрешимостта и дружно с това показва вълчи вкус за партийно кадруване, разпределение на обществен финансов запас и лобиране в интерес на свои спонсори.
Записът на софийския зам.-кмет Барбутов, който склонява кмета на столичния регион „ Люлин “ Георги Тодоров да даде публични поръчки на „ наши компании “, е малък проблем спрямо редица други проблеми, които минаха около ушите на коментатори, анализатори и медии.
Например на никого не му направи усещане, когато притежателят на куриерския колос „ Еконт “ Николай Събев беше определен за министър на превоза и по този метод се оказа принципал на директния си съперник в лицето на държавната компания „ Български пощи “. Малко преди този момент Събев публично спонсорира акцията на „ Продължаваме промяната “ с 1 милион лв.. Убеден съм, че в случай че друга партия беше разиграла сходна композиция, съмненията за корупция или най-малкото за лобизъм щяха да са факт още сега на реализирането й. При „ Продължаваме промяната “ обаче това се одобри за обикновено.
Заедно с това цели фамилии от приятелския кръг на Кирил Петков и Асен Василев заеха държавни позиции, които в някои от случаите представляваха явен спор на ползи. Тук въобще няма да отваряме въпроса за равнището на подготвеност на множеството от фамилните другари. От времената на Захарий Стоянов в България този метод се наричаше шуро-зетьо-баджанащина. По отношение на „ Продължаваме промяната “ обаче този израз като че ли беше неразрешен да се употребява. Трябваше да излязат показанията на районните им кметове пред прокуратурата, та да се види, че Кирил Петков е наредил да бъде назначен някогашният зам.-председател на Народното събрание и брачен партньор на шефката на кабинета му Лена Бориславова Мирослав Иванов за зам.-кмет на столичния регион „ Люлин “. По думите на районния кмет Петков направил това, с цел да подкрепи фамилния бюджет на колежката си. Иначе Иванов имал доста качества, само че трябвало да му се обадят, с цел да го поканят, тъй като бил доста горделив. Така твърдял Кирил Петков пред кмета. Тук е и логически въпросът какви качества би трябвало да има един правист и някогашен зам.-председател на Народното събрание, който към този момент година и половина си търси работа и тъй като не може да си откри, го уреждат по партийна линия за зам.-кмет на столичен регион. На това преди да се появи „ Продължаваме промяната “, му се споделяше партизанщина и партизанлък. При тях обаче е меритокрация. Последното е идея, съгласно която постовете и позициите в обществото се заемат не по партиен или фамилен принцип, а по заслуги.
Никой не се впечатли, когато Асен Василев предложи последния си бюджет и дружно с това заложи метод, съгласно който всички пари от бюджета – от финансовите разноски за дребни поправки до средствата за общини и автомагистрали, би трябвало да минават за утвърждение през Министерството на финансите. По този метод кметове, министри и шефове на ведомства трябваше да убеждават персонално Василев в качествата на плановете си, а той от позицията на последна инстанция да взема решение дали те са положителни, или неприятни. На това му се споделя голям корупционен риск. Тогава обаче този корупционен риск беше подминат с безмълвие или с пояснения за новаторски метод във връзка с бюджетната политика. Няма потребност да припомняме кавги като „ Джеймкорп “, „ пудели “ и контрабанда благодарение на митниците, които бяха надалеч по-сериозни от публичните поръчки в столичните региони.
Всички тези кавги минаха под мотото, че мафията нападна борците с корупцията. Тази реакция идваше освен от дейците и симпатизантите на Продължаваме промяната, само че и от публицисти, коментатори, съдружни сътрудници в лицето на Демократична България и всевъзможен тип обществени фигури.
Припомням тези истории освен тъй като като че ли те останаха незабелязани и бързо забравени, а тъй като демонстрират, че „ Продължаваме промяната “ изначално страдаше от всички заболявания на българската партийна система. Сега оттук-оттам се чуват обвинявания, че задачата на последния скандал била те да бъдат окаляни и по този начин да се окажат приравнени до останалите. Тази теза още един път демонстрира главната причина за бързия провал на тази групировка. Тя е, че освен почитателите им, само че и самите им водачи повярваха на личната си агитация, че са повече от всички останали. За това могат най-добре да опишат сътрудниците им от „ Демократична България “, които са жертва на вътрешнокоалиционно домашно принуждение от самото основаването на ПП-ДБ. Те усетиха върху гърба си некомпетентността, арогантността и корупционния капацитет на сътрудниците си, само че се опасяват да го изрекат обществено, тъй като ще се окаже, че съзнателно са си затваряли очите за всички безобразия, които Кирил Петков, Асен Василев и приятелският им кръг сътвориха през последните години. Впрочем помня добре нерешителност в очите на част от депутатите от Демократична България, когато от „ Продължаваме промяната “ взеха решение да поемат цялата изпълнителна власт по време на сглобката. Тогава от Демократична България до последно се дърпаха да предложат свои министри, тъй като доста добре знаеха каква вакханалия ще провеждат сътрудниците им. Накрая склониха да предложат един министър на правораздаването в лицето на Атанас Славов, едвам не ги обвинят, че се дистанцират от ръководството.
През 2021 година демократичната общественост си сътвори заблуда, която сбърка с вяра. Илюзията и вярата са две радикално разнообразни неща. Разказът, че идват младежи от чужбина, които ще унищожат корупцията, тъй като са положителни сами по себе си, е освен измамлив, само че и доверчив. Естествено фактът, че Асен Василев се съди с всичките си някогашни съдружници, а част от тях го назовават обществено шарлатанин, мина около ушите на вярващите. Тази религия в илюзиите демонстрира, че демократичната общественост нито осъзнава в дълбочина казуса с корупцията, нито е в положение да се бори с него. И тук казусът не е в „ интегритета “ на част от водачите й, а в тяхната политическа неплатежоспособност. Не е инцидентно, че измененията в Конституцията се трансфораха в знак на юридическата беззащитност на тези, които в продължение на 10 години се готвиха да ги осъществят.
Чуват се загрижени гласове, които настояват, че с дискредитирането на „ Продължаваме промяната “ щяла да спре битката с корупцията. Лично аз през последните четири години не съм видял никаква битка с корупцията – нито по високите, нито по ниските етажи на властта. Видях политическа агитация, която ползваше тематиката за набиране на електорат и служеше за заслон, зад който се правиха корупционни схеми и недодялан лобизъм. И да, след последния скандал може би Политическа партия и Демократична България ще би трябвало да си измислят нова пропагандна теза, която да им разрешава да приказват нещо, когато ги поканят на изявление. Корупцията не се бори нито със заклинания, нито с чувство за лична безпогрешност. Тя значително е културен проблем, който съществува освен в България, само че и във всички южноевропейски общества. Това е метод да заобиколиш формалния институционален път и да влезеш в системата през задния вход. Тук с изключение на културния проблем, който основава среда, в която персоналните познанства, роднинството и въобще връзките са по-важни от разпоредбите и законите, стои и казусът на свръхбюрократизирането на институциите и стеснения достъп до тях. Ограничаването на тези два съществени фактора за корупционна среда не е нито в ръцете на прокуратурата, нито в ръцете на съда. То е най-много в ръцете на образованието и на политическата воля за дълбока административна промяна. Тези два тематики обаче са надалеч по-скучни от опцията да се правиш на светец и да заемаш героичните пози на герой против мафията. Затова и не чакам Политическа партия да се ориентират към тях. Лидерите на тази групировка ще продължат да имат вяра, че не случайността на обстановката и стечението на събитията, а личните им качества и предвидливост са им дали достъп до властта.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ